Познавате ли българския фолклор? Той е изключително богат на митични и мистични образи – самодиви, мамници, демонични същества, хора – надарени с мистични или свръх сили, приказни герои, които изкарват на показ типични народностни черти и други. Но именно фолклорът е носител на нашата идентичност като народ и ни е помогнал да се запазим като такъв през вековете.

Днес ще опитам да ви потопя в този свят на фантастични същества и приказни легенди.

За тази цел ще ви разходя из село Ботуня и “Пещерата с дървото”. А след това ще ви покажа и други места по пътя, който си заслужава да посетите.

Начертахме предварително маршрут и дълго време се подготвяхме с информация за него. Запасихме се с вода и поехме на път. Качихме се на магистралата, след това по северната дъга поехме към Ботевград. Първата ни спирка бе село Ботуня.

Разстоянието от Пловдив до там е около 260 км или почти 3 часа път.

Село Ботуня се намира западно на 20 км от Враца и е разположено на равна тераса по левия бряг на р. Ботуня. От незапомнени временасе е наричало Дупляк, заради дупките и пещерите в карстовия терен на неговата околност. Някои от пещерите, като Задната дупка, са били обитавани от човека още през новокаменната епоха.

Пристигнахме в селото, оставихме колата малко преди гробището и продължихме пеша.  Веднага след гробищата започва пътека, която води до входа на пещерата. Тъй като пещерата не е стопанисвана, пътеката не е в добро състояние. Разстоянието до входа на пещерата с дървото е кратко, но денивелацията е голяма и изкачването по нея става бавно и трудно. Не е подходяща за неподготвени туристи.

Първо минахме, покрай друга пещера, чието име не знам, но също е интересна. Отморихме малко на сянка в нея и естествено направихме снимки.

След още малко изкачване  достигнахме входа на т.нар. “Пещера с дървото”. Тази пещера е позната и като “Голямата пещера” или “Водната пещера” тъй като отдолу преминава р.Ботуня.

Подобно на “Дяволското гърло”, тук също са правили опити  с боя, за да видят от къде излиза водата, но водата е излязла на доста километри извън пещерата близо до Ботевград.Интересна и мистериозна пещера. Отвора отгоре е изпълнен с короната на 40 годишна черница. Малко преди дървото, на тавана на пещерата, има една дупка в скалата – сякаш някой е отчупил парче от нея. Ако се вгледате добре ще различите следи от пръсти. Местните легенди разказват, че тези пръсти са на Крали Марко, който откъснал къс от скалата и го захвърлил срещу турците.

Но оставям на вас, сами да се потопите в народното ни творчество и да се запознаете с тази легенда 🙂

Целият район отвън и отвътре е пълен с гущери. В нашия фолклор, гущеръте пазител на дома.

Беше време да тръгваме надолу. Както ви казах, теренът е стръмен и хлъзгав. Бъдете внимателни.

Слязохме благополучно до мястото, на което бяхме оставили колата. Отправихме се до друго специално за региона място. Излязохме от с.Ботуня и поехме по пътя за с.Главаци. Преминахме селото и спряхме на т.нар. местност “Сопово”, край реката.

През последните години тази местност става все по-популярна туристическа дестинация, независимо от лошите пътища в Северозапада. За нея има много предания, които разказват за странни явления по тези земи. Поверието гласи, че дълбоките дупки в Сопово са леговища на самодивите, в които спят зимен сън.

Именно в тези дупки, според легендите, е отгледан от самодивите Крали Марко. Тяхното мляко го направило голям и силен. Кърмела го Вида Баздърджийка. Във водата на река Ботуня, която минава през скалните дупки, самодивите къпели децата си, чиито бащи били все отбрани юнаци от селото. Понякога прибирали в дупките на Сопово болни овчари.

Идвайки от село Главаци, ще преминете през мост над реката, завивате надясно,  продължавате направо към Монтана. Почти веднага след моста ще видите широка отбивка в ляво от шосето, удобна за паркиране. Тук трябва внимателно да пресичате пътя защото минават доста коли, а няма пешеходна пътека. Оставихме колата на разширението до пътя близо до водно съоръжение край реката. След това по добре отъпкана пътека, между храстите, слязохме до красивите каменни ниши край реката, където самодивите прекарвали зимата. Мястото е идеално за фотосесиия заради своята красота и уникалност. Не видяхме самодивите, но си изкарахме добре и се насладихме на красотата на мястото.

Следваща ни спирка бе град Монтана. Тук щяхме да пренощуваме.

Съвременният град носи името на римския град Монтана, а в културните пластове на крепостта “Монтана” се разкриват следи от жилища от каменно-медната епоха. През Средновековието и в периода на Османското владичество селището носи славянското име Кутловица. В борбите срещу османците, в близката местност “Жеравица” се води битка по време на Чипровското въстание през 1688 г. В периода 1945 – 1992 г. градът се нарича Михайловград. От 1993 г.носи първото си исторически известно име – на древното селище от римската епоха – Монтана.

Тръгнахме на разходка и ни направи впечатление, че имаше много млади хора – нещо, което рядко се наблюдава в Северозапада.

Бяхме гладни и избрахме да вечеряме в ресторант “Ракия бар Михайловград”, намиращ се в самия център на града. Мястото е украсено с предмети от социализма и забавни табели от този период. Пресъздава духа на едно отминало, не толкова далечно време, но и непознато за младите. Вкусно и разнообразно меню, жива музика – двама клавиристи и певица, уютна обстановка.

След закуска освободихме хотела и се отправихме към град Чипровци. Сгушен между Западна Стара планина по горното течение на река Огоста, ограден от Чипровската планина на югозапад и Язова планина на североизток, градът е старо селище от тракийски времена.

Денят бе неделя и в Чипровци беше пазарен ден. Разходихме се из сергиите и съвсем естествено, предвид че в малките градчета всички се познават, веднага ни заподозряха, че сме “другоселци”.

Още на първата сергия с домашни яйца и други продукти, една баба ни попита (с много интересен диалект) от къде сме. Отговорихме, че сме от Пловдив, а тя с усмивка и силен смях се пошегува, че сме дошли от Пловдив чак в Чипровци, за да си купим яйца. 🙂 Купихме си яйца от нея. Тя ни се зарадва и след малко целият пазар знаеше от къде сме.

Центърът на града е малък, с красива община и площад, с паметник посветен на Чипровското въстание. Направихме снимки и решихме да посетим историческия музей.

Историческият музей в гр.Чипровци е основан през 1988 г., по повод 300-годишнината от избухването на Чипровското въстание. Експозиционната площ в основната сграда започва с археологически находки, чиято датировка обхваща дълъг хронологически период – от бронзовата епоха до Късното средновековие. В петте зали на музейната експозиция са представени събития и процеси, открояващи Чипровци в общо българското и световното историческо пространство. Първата зала е посветена на рударството; представени са отделни етапи на рудодобива и рудопреработката с акцент върху новите технологии, донесени от саксонските рудари. Във втората зала са показани произведения на Чипровската златарска школа (XVI – XVII в.) и тяхното разпространение в общо европейски мащаб. Третата зала представя мястото и ролята на католицизма в живота на чипровци през XVII в. – просветна дейност, дипломатическа и мисионерска активност на местното висше католическо духовенство, избухване и ход на Чипровското въстание и последвалите го миграционни движения в днешните румънски и хърватски земи. В четвъртата зала са проследени основните периоди в развитието на Чипровския килим. А в петата е експонирана църковна живопис. В Катеринината къща е подредена изложба, представяща бита и обичаите на торлаците, а в двора и е засадена „жива колекция от багрилни растения“.

Музеят беше заключен, но имаше звънец, на когото позвънихме и веднага дойде една мила дама. Посрещна ни с усмивка и огромно гостоприемство. Разведе ни из музея и абсолютно безплатно ни разказваше подробности за всичко, което виждахме.

Знаете ли кое в музея ни остави без думи? Залата с Чипровските килими. Толкова красиви и изящни произведения на някоя майсторка тъкачка! Изцяло ръчно изработен килим, с 2 напълно еднакви лица. Основните му цветове са жълт, кафяв, червен, син и зелен. Най-първите килими са били изработени в 2 цвята – червено и черно. Килимите се тъкат от естествени материали – памук и вълна. Преобладават геометричните фигури като мотиви. Дебелината им е от 3 до 5 милиметра. Той е част от българското национално наследство, традиции и художествени занаяти.

На излизане от града се отбихме до Чипровския манастир. Той се намира на 7 км. от Чипровци и на 30 км. от Монтана и е достъпен с автомобил. Има табела, която показва отбивката за него. Манастирът е построен от българските католици през 10в. и за периода на своето съществуване е разрушаван и възстановяван многократно (в летописите на манастира са отбелязани шест пожара и разрушения). Първото разрушаване на светата обител станало през 1404г. след въстанието на Константин и Фружин. Особено тежки последици имало второто нападение над манастира, което било след потушаването на Чипровско въстание от 1688г. Тогава е унищожена и богатата манастирска библиотека, съдържаща ценни славянски книги и икони.

Българското католическо население било принудено да се изсели и манастира запустява. В началото на 18в. в Чипровския манастир се заселват православни монаси и го преустройват по изискванията на своя обред. Създадени са връзки с някои руски манастири и са изпращани представители в Русия. През 1800г. Руския император Павел I подарява на манастира престолно евангелие със сребърен обков, което днес се съхранява в Националния исторически музей.

По време на въстанията в Северозападна България, Чипровският манастир приютява няколко хиляди четници. Самите монаси се включват като въстаници в Ломското съзаклятие от 1867-68 година. През юли 1876г. в близост до манастира сражения водят четите на Панайот Хитов и Филип Тотю.

В средата на двора се издига манастирската църква на „Св. Иван Рилски“, датираща от края на 18в. и обновена през 1829г. Интересна сграда в Чипровския манастир е 3-етажната кула-костница. В приземния й етаж се съхраняват костите на монасите и загиналите в Чипровското въстание.

Отдадохме почит на манастира и се върнахме при колата. Решихме да се върнем в Монтана да обядваме в една много приятна пицария La Bella, която бяхме открили случайно предната вечер.

Северозападна България е по-малко позната и не толкова популярна туристическа дестинация. Въпреки лошото състояние на инфраструктурата и икономическата нестабилност, този район е много богат – с гостоприемство, фолклор, история и красива природа.

Пътуването ни донесе нови емоции, изпълни сетивата ни с вълшебствата на майката природа и с мистериите на родното въображение. Даде ни и надеждата, че не сме изгубили добротата в себе си.